мечетата – борци от кормисош

Опознайте горите и дивите животни в кормисош с авторските маршрути на ФотоСафари. Научи повече..

Благороден елен на сборище в Кормисош

Борещи се мечета – 1996 година

Дегустация на коняк в кормисош

Вино, бира и ракия – това са субстанции, които не бих докоснал и с три метрова пръчка, дето се казва. Виж уискито е друга работа, то наистина може да ти промени настроението, дори без да се напиваш. Твърдя го, защото съм пил повече от 120 вида уиски, при това не такива каквито се

Диви кози в Кормисош

продават в кварталните магазини. И въпреки това, има една друга напитка, която предизвиква в мен още по-специални чувства – става въпрос за истинския френски коняк. Именно с такъв в раницата, се запътих към Кормисош, където щях да проведа из(Т)искана дегустация съчетана с фотолов на благородни елени, които бяха в разгара на

Стадо муфлони в Кормисош

размножителния период и ревяха и през деня. За два часа допълзях до сипеите на Аква в Кормисош и се захванах с подготовката на мястото за нощувка. Когато приключих, вече беше към четири следобед и аз започнах с оглед на скалистите склонове срещу мен. Не след дълго забелязах малка животинка, която се катереше по стръмен сипей. Това беше мече, последвано от още едно и тяхната майка. Мечките се

Благородни елени в Кормисош

намираха на огромно разстояние от мен, затова спокойно можех да се движа без да ме забележат. Мечката обръщаше камъните в търсене на насекоми, а малките мечета постоянно се закачаха едно с друго и се бореха и търкаляха по сипеите. Така неусетно изминаха два часа в наблюдение на мечките от Кормисош, когато се сетих за първоначалната ми цел – дегустация на коняк. Церемонията протече повече от добре, защото го нямаше най-големия враг на коняка – студа. Всъщност студа,

Скалите на дивите кози

или по-точно леда, е най-използваното средство за обезобразяването на едно качествено уиски или коняк. И докато държах любимата си чаша за дегустация и оглеждах баирите на Кормисош, се чудех на кое да обръщам по-голямо внимание – на шикарствения коняк ли, дали пък на огнения залез, на страховитите пропасти под мен, или на семейството мечки, които още наблюдавах. Знаех че колкото и хубав да беше този невиждан и грандиозен театър, той скоро щеше да свърши. Така и

Костадинчо по мечата пътека

стана – първо слънцето залезе зад безбройните била на Кормисош. Мечките още бяха на склона отпред, ала сумрака бавно ги скри от мен. Но грандиозния спектакъл така и не свършваше, а се развиваше с пълна сила. В ясната нощ се очертаваха планинските била, из които се провеждаше концерта на благородните елени. Те ревяха отвсякъде и докато ги слушах, вечерях скромно с мек хлебец, сиренце и медец. Та както казва един приятел – поне хляба да е бял, пък ако ще хайвера да е черен.