движеше с партньорка, но какво правеше мечето около тях, питах се аз и скоро получих отговор. Бяхме седнали да починем и хапнем, като аз оглеждах отсрещния склон за дивеч. По едно време, със спокоен глас, сякаш ми съобщаваше колко е часа, Тошо ме уведоми да спра да гледам далечните баири на Кормисош, а да обърна малко внимание и на мечето зад гърба ми. Да, наистина зад мен имаше мече, което пристъпваше напред-назад и никак не се смущаваше от непринудения ни разговор. Веднага и единодушно, в присъствието на мечето, стигнахме до следното заключението: Големите стъпки покрай реката в Кормисош бяха на Шака, най-малките бяха на мечето пред нас, което беше прокудено от майка си – мечката със стъпки 21 см. Тази женска го беше отглеждала година и половина и сега го беше отбила, защото беше станала партньорка на Шака. Със сигурност това беше тежък удар за мечето, а инстинкта му за следване на майката го е принуждавал да върви зад сватбуващите мечки. Може би ги е изгубил, или пък са го прогонили, а шумът ни го е привлякъл с надеждата да открие майка си. Мечето се размотаваше пред нас няколко минути, след което бавно се отдалечи в гората. За нас също беше време да тръгваме от това паметно място. Паметно, защото точно тук в Кормисош, след две години, пак срещнах малко мече, но този път ме придружаваше една симпатична дама. Всъщност точно това мече, стана причина да променя статута на тази добра приятелка – от мацка в моя съпруга.